Пътят ми във фондация „Сийдър“ започна в началото на 2016 година, когато се присъединих към екипа като стажант. Не беше нужно много време, за да разбера, че това е моето място и искам да се развивам професионално именно във фондацията.

След приключване на стажа имах възможността да продължа да работя в “Сийдър”, първоначално на 4-часов работен ден, а след това и на пълен. Обичах работата си, но изпитвах и усещане за незавършеност – дълго мечтаех да замина да уча в чужбина, да натрупам опит и да се запозная с далечни култури.

През лятото на 2019 г. взех нелекото решение да напусна фондацията и да замина за Белгия, където да завърша магистратурата си. Въпреки това си обещах, че няма да „пусна“ каузата, в която горя и ще продължа да я подкрепям, както и когато мога.

И така, 4 години по-късно, обратно в България и работейки в огромна компания, нещо все ме дърпаше към “Сийдър”. Времето в корпоративния свят ме обогатяваше, даваше ми ценен опит, учеше ме на нови умения, но не ми носеше дори част от удовлетворението, което ми носеше ежедневието във фондацията.

Често разказвах на близките си за каузата и дейността на организацията. За начина, по който съм се чувствала по време на работата ми там. За това колко ми липсва и как бих искала да се върна. За моя път.

„Може би всички пътища водят към Сийдър“, каза моя приятелка в един от тези разговори. Може би да, помислих тогава, а днес знам със сигурност, че е така. Щастлива съм, че отново съм на „моето място“ и инвестирам времето и експертизата си в нещо, в което вярвам истински.

Знам, че имах нужда от “Сийдър”, за да продължа напред и да съм щастлива. Знам и че Сийдър има нужда от всеки един от вас, за да продължи да променя животи.