Посрещаме Стоян и Георги в една от семейните ни къщи в Казанлък, а децата тичат към тях с широко разтворени за прегръдка ръце. Така започва и нашият разговор с двамата рехабилитатори, които работят с децата и младежите с увреждания от услугите ни в града.
Често се шегуват, че са страшна комбина, която се допълва във всичко. „Единият е мускулите, другият е мозъкът“ ни сподели Стоян в края на разговорa ни. Ако трябва да сме честни, не сме съвсем съгласни. И двама си имат и мускули, и мозък, но и още нещо общо – голямо сърце.
Избират да учат рехабилитация по препоръка на своите семейства, без да са напълно сигурни накъде ще ги отведе този път. С времето специалността ги увлича и се впускат в предизвикателството, като днес споделят, че са много щастливи от избора, който са направили.
Пътищата им се пресичат в един от дневните центрове в Казанлък, където за пръв път се срещат с работата на фондация „Сийдър“ и с част от нашите младежи с увреждания. А съвместната ни работа с тях започва след обучението по водна рехабилитация, което организирахме през 2024-та година.
Включват се по препоръка на ръководителя на дневния център. Приемат с интерес, но и с известна доза резерви – през годините са преминали през много обучения без реална добавена стойност, но този път се надяват да е различно. Още по пътя към басейна си казват, че най-важното е да научат нещо съществено, което да приложат в практиката си – нещо, което ще ги направи по-добри.
За наша радост, в хода на обучението тези притеснения постепенно се опровергават. Срещата с практиката, новите знания и обменът на опит им дават точно това, което са търсили.
След приключването му се оказва, че и ние, и те, сме изправени пред една и съща дилема. Екипът ни остава силно впечатлен и от двамата и първоначалната идея да бъде нает само един човек ни поставя пред сериозна трудност. Как бихме могли да изберем?
Без да знаем за това, в тях също изниква желанието да станат част от „Сийдър“. Може би е излишно да споменаваме, че взехме решението да предложим и на двамата да се присъединят към екипа ни – първоначално като водни рехабилитатори, а впоследствие, впечатлени от начина, по който работят, им поверихме и останалите рехабилитационни дейности.
Подготвяйки материала за отчета, дълго разговаряхме с тях за първите им впечатления от работата във фондацията и активностите с деца и младежи с увреждания във водна среда.
„Още по време на обучението научих, че най-важното в началото е приспособяването към водата. Това е ключов момент от терапията. Много често децата с увреждания имат страхове и е важно да не се изплашат. За някои от тези страхове знаем предварително, но други се проявяват във времето, затова подхождаме много внимателно.
През първите седмици беше много важно да превърнем рехабилитацията в игра, за да свикнат децата и младежите с водата и постепенно да се адаптират. Според мен това е много голяма част от цялата терапия във водна среда.
С времето, след като премине този етап на свикване, всичко става по-лесно – вече влизат сами във водата и нямат търпение за следващия път. Има една психологическа бариера, която постепенно се преодолява. Това е напълно нормално – аз самият имах страх от морето като дете, но с времето го превъзмогнах.“ – споделя Георги за първите си дни като воден рехабилитатор.
По време на разговора с тях разбираме, че едно от основните предизвикателства в началото е свързано със страха от водата, който изисква внимателен подход. Освен него, обаче, при едно от момичетата се откроява и друга бариера – срамът, който може да предизвика също толкова силна реакция и да затрудни процеса на адаптация.
„В началото се притесняваше много от състоянието си. Още при първите ни занимания в басейна споделяше, че се чувства неудобно, когато другите я гледат. Не спираше да се оглежда и да наблюдава хората около себе си. Казваше ми: „Виждаш ли как ме гледат другите деца“. Отне време да се справи с тези притеснения, но се радвам, че постепенно започна да забравя за това и тези коментари останаха в миналото.“ – разказва Стоян.
„Наистина най-голям прогрес наблюдаваме на психо-емоционално ниво. Много по-спокойни и самостоятелни са. Но водата има много силно отражение и върху физическото им състояние заради едно важно свойство – подемната сила.
Всички я познаваме – усещането как тялото ни олеква. При хора с увреждания, които не могат да ходят, като Гюлшен, това позволява да се правят активни движения, които извън водата са невъзможни.
Тя е с детска церебрална парализа – състояние, при което мускулите се стягат, стават сковани, а с времето може да се стигне и до деформации на тялото. Контролът ѝ върху тях е нарушен – едни се стягат прекомерно, а други не работят ефективно, което води до дисбаланс в цялото тяло.
При нея рехабилитацията е ключова, като водната среда е важна част от този процес, защото подпомага забавянето и дори стопирането на регреса. Ако липсва движение, сковаността се засилва и състоянието ѝ се влошава.
Много сме щастливи, че към момента не наблюдаваме регрес. Работим активно и с ръцете ѝ, защото те са функционални и тя разчита на тях в ежедневието си. Важно е да поддържаме силата и подвижността им.“ – допълва Георги.
През по-голямата част от разговора ни говорим за постиженията на децата и младежите, за напредъка им и за моментите, с които най-много се гордеят като техни рехабилитатори. Дълго ще помним разказите на Стоян, в които говори за успехите им. Малките победи, които имат най-голямо значение за него.
„Това, че научихме Вики да плува, е най-голямата ми гордост. В началото умираше от страх – не искаше да влезе в басейна и плачеше, ако изобщо се престраши. А сега идва грейнала и няма помен от този страх.
По принцип децата плуват с по два макарона, но аз съм малко по-смел и с времето започнах да ѝ давам само един. Първоначално имаше един кратък плач от страх, но много бързо го преодоля. Видях, че се справя добре, и постепенно я окуражавах да плува с все по-малко помощ. Сега вече е много по-самостоятелна в басейна и може да плува напълно сама.
А най-хубавото е, че всеки път след рехабилитация ми казва: „Айде по-бързо да идва следващият път. Няма смисъл да чакаме, нека да останем да спим тук.“ Става ти хубаво на душичката, като го чуеш.
И със Станимира също имам любим момент. Тя не може да говори, но много обича водната рехабилитация и никога не иска да си тръгва. Като ѝ кажа, че е време да излиза от басейна, тя се гмурва под водата. Аз я вадя на повърхността, но тя отново се потапя и клати глава, за да покаже, че още не е готова да излезе.
Прекарва изключително много време под водата – излиза само набързо да си поеме въздух и веднага се потапя обратно. Ако аз остана толкова дълго без въздух, сигурно ще се удавя. Всеки път си казвам, че трябва да засека колко време издържа и настина трябва да го направя“.
Говорим дълго, но времето бързо се изнизва между пръстите ни. В края на разговора ни темата естествено се насочва към един по-голям въпрос – какво биха искали да знаят тези, които не са се сблъсквали с хора с увреждания. Именно тогава споделят най-съкровените си убеждения за приемането и смисъла, който намират в работата си.
Отговорът на Стоян е кратък и категоричен: „Не трябва да забравяме, че те също са хора – това е най-важното. Да не ги отбягваме, да няма дискриминация към тях. Да се отнасяме към тях като към хора, и ако можем да помогнем, ако те искат да им бъде помогнато – да им подадем ръка.“
А за завършек Георги допълва: „Бих призовал всички да бъдат по-широкоскроени, да проявяват разбиране и да приемат хората с увреждания. Те съществуват и имат нужда от нормална човешка комуникация и отношение, които ще им помогн да направят стъпка към по-добър живот, да се почувстват пълноценни. Като рехабилитатори сме разбрали, че голяма част от терапията е отношението. С повечето от нашите младежи не можем да водим разговор, защото са невербални, но самият контакт е изключително важен за тях. Винаги помнят как си ги накарал да се почувстват. Това остава най-важното в работата ни.“
Думите им остават с нас и след края на разговора. Напомнят ни, че най-голямата промяна започва от нещо малко – от отношението, което избираме да имаме един към друг.
