Пенчо завършва „Социални дейности“ преди много години, но дълго време не работи по специалността си. Животът го отвежда в различни посоки, включително 13 години в Англия, където, е много трудно да се утвърдиш и да започнеш работа по професията си, разказва ни той. След завръщането си в България случайна обява го насочва към нова посока. Днес той е социален работник във фондация “Сийдър” и се грижи за деца, лишени от родителска грижа.
Как се стигна до това да започнеш работа като социален работник и какви бяха очакванията ти?
Прибрах се в България заради носталгията. Разглеждах постоянно обяви за работа, но честно казано нямах никакви идеи. Видях случайно обява за социален работник и реших да кандидатствам. Казах си, че все пак имам необходимото образование за позицията и макар да нямах опит, реших да се пробвам.
В началото имаше много неизвестност, а и аз имах малко по-различна представа за нещата. Очаквах, че ще ми е много жал за децата и няма да мога да го понеса. Не бях сигурен дали ще се справя психически. Оказа се обаче, че не е толкова страшно – това, от което най-много се притеснявах, се оказа най-малкият ми проблем.
Как успяваш да се сближиш с децата и да намериш общ език с тях?
В началото ми беше трудно – аз нямам деца и не знаех как да подходя, как да се сприятеля с тях. С времето започнах да се чувствам по-уверен.
Разбрах, че най-важното е още в самото начало – когато децата дойдат при нас, да ги успокоим. Те попадат в напълно нова среда – нова къща, нови хора, правила – нормално е да са уплашени. Последните деца, които настаниха при нас, бяха като мишки – стояха мирно и не се чуваха изобщо, а сега са царете на къщата.
Подходът ми към всяко дете е различен. Наблюдавам характера му, опознавам го, виждам какво му харесва и търся начин да му вляза под кожата. Понякога това става чрез различни преживявания – например с две от децата, най-малките, се сближихме като ги заведох на кино. И за двете това беше първият път, в който гледаха филм на голям екран. Малко след това едното от тях празнува и рожден ден за пръв път, стана на 8 години. Имаше торта, подаръци, украсихме къщата, надухме балони… Със сигурност не беше виждал нещо подобно.
На какво искаш да ги научиш?
Опитвам се да ги науча, че освен права, имат и задължения. Че е важно да имат чувство за отговорност. Не спирам да им говоря и да им напомням дори за най-дребните неща – да не влизат с обувки в къщата, когато току-що сме изчистили, да си прибират вещите по местата, да не изоставят поети ангажименти, и изобщо да спазват някакъв ред.
А на какво те учат те?
На търпение. Преди нямах никакъв опит с деца, но сега виждам колко е важно да си спокоен. Вчера например с две от децата обикаляхме да купим два чифта обувки и една риза и това ни отне повече от два часа – не му харесвали едните обувки, на другите цветът не бил добър, при третите размерът не му пасвал, пръстите му опирали, другите му били много тесни… Тъкмо си хареса нещо, в магазина не можели да ни дадат фактура, а аз без фактура не мога да купя каквото и да е. Всеки ден ме учат на търпение. 🙂
Кои са най-големите предизвикателства в работата ти?
Не бих казал, че най-трудното е работата с децата – на тях вече съм им научил мурафетите. По-скоро предизвикателството идва от работата с институции и бюрокрацията, с която се сблъскваме всеки ден. Постоянно съм в движение – в един момент оправям документи, в друг някой ми звъни и спешно трябва да тръгна.
Докато живеех в Англия, виждах как се гледа на работещите в социалната сфера – има повече уважение към отговорността, която поемат, и към това, което правят. Мнението им се чува и зачита. У нас не винаги е така.
Иначе с децата сега на дневен ред са „разболяванията“ – нещо, с което всеки родител се е сблъсквал, но на мен ми е за първи път. Отивам сутрин на работа и ги заварвам налягали по леглата. Оставям всичко, водя ги на лекар и се оказва, че им няма нищо, просто не им се ходи на училище. Тази седмица няма и един ден, в който да не съм бил в поликлиниката.
Има ли случка, която ти е показала смисъла на това, което правиш?
Има моменти, в които е много трудно. Но винаги си струва. Спомням си една ситуация с момиченце от другата къща. Чаках шофьора да ми даде ключовете за колата, имах работа из града, а тя се прибираше от дневен център. Дойде при мен и просто ме хвана за ръката, без да казва нищо, само стоеше и ме гледаше в очите. Аз бързах и трябваше да тръгвам, но сърце не ми даваше нито да я пусна, нито да се отдръпна. Този неин жест се е запечатал в съзнанието ми.
Сещаш ли се за някой забавен момент, за който да разкажеш?
Забавни ситуации има постоянно. Някои от децата са като Том и Джери – оставяме ги за по-малко от две минути и веднага нещо се случва. А и винаги ще се намери някой, който да ме попита: „Абе, ти защо нямаш коса?“ 🙂
След като имаш опит с отглеждането на деца, искаш ли да имаш свои?
Естествено! Не съм толкова лесен за отказване.
