В този разговор ви срещаме с Цветомира Миленова – заместник-управител на семейните ни къщи в Кюстендил, която повече от 13 години посвещава професионалния си път на работа с младежи с увреждания. Тя разказва за първите си стъпки в социалната сфера, за трудните и вдъхновяващи моменти по пътя и за малките, но значими победи, които превръщат работата ѝ в истинска мисия.
Какво те привлече към социалната работа?
Като че ли винаги съм искала да работя в социалната сфера. Когато бях студентка, това беше непопулярна професия и тепърва навлизаше. Случайно започнах работа с деца и младежи с увреждания, въпреки че специалността ми беше насочена към деца с девиантно поведение. Първият ми досег с тях беше в студентските години, в един от първите дневни центрове. Имаше едно невербално момиче, за което казваха, че рядко общува с хора. Когато седнах до нея, тя се приближи и буквално седна в скута ми – искаше да ѝ говоря и да я галя. Беше изненадващо, но и много топло преживяване. По-късно предположихме, че вероятно ѝ напомням на майка ѝ.
Този момент остана с мен – тогава за първи път си казах, че искам да работя с такива хора. Донесе ми дълбока вътрешна радост и удовлетворение.
„Сийдър” ли беше твоята първа социална работа?
„Сийдър“ беше първото ми работно място в социалната сфера. Попаднах там по случайност – чрез обаждане от бюрото по труда за позиция „ръководител екип“. На интервюто се срещнах за първи път с младежите – никога няма да ги забравя. В крайна сметка започнах работа като социален терапевт. Първата седмица беше изключително трудна – имах силно главоболие и бях на ръба да се откажа. Въпреки това вътрешно усещах, че мястото ми е там и че имам какво да дам.
Често ме питат: „Как работиш тази работа? Аз не бих могъл – твърде състрадателен съм.“ Отговарям, че хората с увреждания са преди всичко хора с емоции. Те просто не винаги могат да ги изразят по начина, по който ние можем, и затова имат нужда от подкрепа, а не от съжаление. Със съжаление не помагаме. Това, което даваме на тези младежи, остава за цял живот – уменията и самостоятелността, които изграждат, им дават шанс за по-добър живот, където и да бъдат.
Кой ти е най-любимият момент с младежите?
Те са толкова много. Спомням си например, когато бяхме на Витоша и правихме смехотерапия – толкова беше забавно, толкова се смяхме. Но не само тези моменти са ми любими. Много пъти съм се чувствала горда от тяхното развитие. На лагери и събития хората често ни посрещат „с едно на ум“, очаквайки проблеми, но винаги ни изпращат с пожеланието да се видим отново. За мен е важно общността да вижда, че това са хора, които могат, знаят правилата и умеят да общуват.
Искам да споделя и един по-тежък момент, който показва подкрепата, която даваме. Един от младежите беше настанен в болница. В неговата стая имаше жена с нейния баща, която ме попита: „Мога ли да те прегърна?“. Тя каза, че това, което правим за тях, и грижата, която им даваме, е нещо, което не всеки може да направи. Това е показателно – грижата ни е качествена и младежите имат семейство в наше лице. Когато се върнахме в центъра, младежът се зарадва, че се връща „у дома“ – нещо, което децата в институциите не са получавали преди.
Какъв е най-големият прогрес според теб?
Нещо, което силно ми прави впечатление през годините, е, че те вече са индивидуални личности. Знаят, че имат права, знаят какво е тяхно, знаят кое поведение е позволено и кое – не. Дори младежите, които не са вербални, дават ясни индикации какво искат и какво не искат – нещо, което преди години го нямаше. Преди за тях беше по-важно да са част от групата – как ще бъдат облечени, какво ще ядат или къде ще отидат се определяше общо. Докато сега се наблюдава индивидуално израстване и осъзнаване, че са личности.
Друго силно впечатляващо е, че дори младежи, които до двадесетата си година не са проговорили, започват да се изразяват вербално. Това е изключително голям прогрес – те започват да изказват нуждите си, като в началото думите им най-често са свързани именно с тях.
На какво се дължи този прогрес?
На общуването с тях. На това, че много се говори с тях, използва се индивидуален подход. Използваме много на брой прости и ясни думи, които повтаряме постоянно, не ограничаваме общуването само до „ела“ и „отиди“. И много важно – не се говори само на групата, а поименно. Показваме им, че те са индивидуални личности – това ги провокира да се изразяват.
Например Иван, който е при нас от две години, дойде от приемно семейство и общуваше вербално само с много кратки думи. В момента вече изгражда чудесни кратки изречения и изразява нуждите си изключително точно. Или Асенчо, който преди години изобщо не говореше, а сега казва къде иска да отиде, какво да направи и дори произнася думата „лекар“, когато усети болка. В началото изпитваше много страх и отказваше да посещава болници, а сега вече е осъзнал, че това е за негово добро.
Според мен това е истинско надграждане – осъзнаване на собствените индивидуални нужди и на това, че има на кого да сподели и кой да го подкрепи.
Какво те задържа в тежките моменти?
И младежите, и екипът – това е моята работа, това е моята кауза. Разбира се, имало е много трудни моменти през годините – моменти, в които съм се чудела дали да не „отида на работа от 8 до 5“, защото нашата работа не е такава. Тя е 24-часова грижа – телефонът е постоянно включен и, ако се случи нещо, трябва веднага да реагираш. Нашите решения понякога могат да костват живот. Много е важно да можем да преценим как най-адекватно да подкрепим колега. Имало е моменти, когато наши колеги са били на ръба на напускане, но всички тези трудности се компенсират, когато виждаш прогрес. Дори чисто егоистично – удовлетворението, че давам нещо на другите, ми носи радост и усещам, че имам още какво да дам. Особено приятно е, когато се върна от отпуск и всички се скупчват около мен, радват се, разпитват къде съм била, как е детето, хубаво ли съм изкарала. Сутрин ме посрещат на вратата – това са моментите, които наистина те изпълват.
Как обясняваш на детето си какво работиш?
За мен беше по-лесно да му обясня, тъй като имаме съседка с детска церебрална парализа и той я познава. Още от малък съм го насърчавала да комуникира с нея, да я поздравява, да не я подминава, и че това, че не може да говори не значи, че не го чува. Когато стана по-голям, му обясних, че аз работя с хора като нея. За него беше трудно да разбере как така те живеят при нас и къде са родителите им, но в един момент не само го разбра, а и каза: „Мамо, искам и аз като теб да стана социален работник.“
Какво обичаш да правиш извън работа?
Обичам да съм у дома, домошар съм, но също така обичам да пътувам и планината ми е голяма страст. От около две години спортувам, макар напоследък да нямам много време – спортът ми помага да разпускам. Синът ми тренира таекуондо и аз тренирам заедно с него. Също обичам да чета, но рядко ми остава време. Много ме интересува психологията – различните процеси в човешкия ум и защо и как се случват. Това ми помага както в работата, така и в личния живот, защото човек винаги може да надгражда себе си – знанията, характера и разбирането към другите.
