Ирина е учител по професия, но преди повече от 12 години тя напуска училище и поема по друг път. След това, случайно или не, животът ѝ я среща с деца, които никога не са имали достъп до училищната стая – те току що са изведени от голямата държавна институция, в която са живели скрити от обществото. Тогава Ирина едва ли си е давала сметка каква благодат е за тези деца, че животът им изпраща точно нея – учителката, която остава с тях и до днес.

• Разкажи ни за началото ти в „Сийдър“.

По професия съм учител, работила съм и в частния сектор, докато в един момент не открих къщите от семеен тип на фондацията. След като ме одобриха започнах работа, но да си призная, в началото имах много страхове. Бях чела по учебници, бях гледала филми за институциите, но не знаех каква е реалността в тези нови къщи. При първото ми посещение бях много учудена от добрата обстановка и от любопитните погледи на децата. От начина, по който ме приеха, разбрах, че те имат нужда от някой, който да ги разбира, да им се усмихва, да ги уважава. Тогава си казах, че трябва да опитам. И така, вече 12 години всеки ден съм с тях.

• Беше ли ти трудно да направиш промяната от учител към социален терапевт?

За мен децата са си деца. Дали са учениците ми от 4 до 12 клас или тези деца тук, за мен няма разлика. Очичките им са едни и същи – всяко дете търси близост, приятел, спасение от тревогите си. И независимо дали са в училище или са в център за настаняване от семеен тип, подрастващите не се различават много.

Разбира се, имала съм и трудни моменти, в които съм искала да си тръгна. Но в следващия миг си казвам „Защо пък, какво ще постигна, ако напусна? Какво толкова се е случило, я давай напред.“ Чувствам, че имам дълг към тях и вече така толкова много години съм с тях – моите приятели.

• Какво те държи в трудните моменти?

Човек е човек, когато има някакви отговорности. Ако няма отговорност за семейството си, за работата си, той защо е човек? Тази моя отговорност към децата тук ме държи вече толкова години. Обичам да поемам отговорност за всичко – и за хубаво, и за лошо. Лошото минава и го оставям в миналото, но хубавото е всеки ден с нас и него обичам да помня.

• Разкажи ни нещо хубаво от твоята работа.

Най-хубавото за мен е, че децата ме оценяват, че ме чакат и ме търсят. Какво по хубаво от това да виждам, че съм научила тези деца на нещо. За мен те са човеци, те са хора.

Например Илия постоянно ме пита утре коя смяна съм – на мен ми стига това, че някой мисли кога ще съм на работа. Понякога в моето собствено семейство не се сещат дали съм на работа и кога съм у дома. А тук знам, че ме чакат да дойда. Това е много хубаво. Който не го е изпитал или се страхува от тази работа, трябва да знае, че има много моменти, които те карат да настръхнеш. Наистина е хубаво.

Аз съм сред първите служители, които започнахме работа тук малко след като децата бяха изведени от дома в с. Горна Козница. Като си спомня как се развиха всички до сега и колко самостоятелни станаха се чувствам щастлива. Познавам всеки един от тях и сме преживяли много. Какво по хубаво от това да ги видя до къде са стигнали днес, какво сме постигнали заедно?

• Какво обичаш да правиш през свободното си време?

То е запълнено с домашните ми задължения – грижа се за моето семейството и близките ми, обичам да се разхождам. Стремя се да се движа малко повече, за да не излизам от форма. Гледам да съм сред природата. Обичам да релаксирам на люлката ми в двора, на която си събирам мислите. Обичам да ходя на театър със сина ми.  

• Разкажи ни нещо забавно от ежедневието с младежите.

Забавните истории обикновено се случват на екскурзии и летувания. Щастлива съм, когато виждам, че тези пътувания доставят истинско удоволствие на младежите.

Наскоро имахме весела история с един от тях, който преди нас е живял в приемно семейство. Един ден забелязахме, че се крие от нас и ни наблюдава. Осъзнахме, че той иска да играем на криеница. Беше толкова забавно – направихме си страхотна игра до късно вечерта.

• Какво те мотивира в работата ти?

Едно от нещата, които ме мотивират е моето разбиране за отговорността, която нося за приятелите ми тук в къщата – младежите с увреждания. Мотивират ме още реакциите им, мотивира ме доброто отношение и това, че имам разбиране от страна на колегите. Много съм им благодарна, защото без тях съм нула. Ние сме като едно семейство, като скачени съдове – един без друг не можем. Надявам се да виждам все повече млади хора в професията ни, защото тя има нужда от нов прилив.