Баба Стоянка, както всички я наричат, вече близо 10 години работи като социален терапевт в една от семейните ни къщи в Казанлък. Професионалният ѝ път преминава в ковашки цех, заедно с 300 мъже. А днес, вече почти на 70, споделя, че най-накрая е открила своето призвание – да бъде баба.
„Където и да отида, ставам баба на всички.“
Баба Стоянка обича да говори много, най-вече за внуците – 4 от децата ѝ и още 40, живели или все още живеещи в семейната ни къща, които общо нарича „моите деца“. На лявата ръка носи две шарени гривнички, които никога не сваля – една от най-малката ѝ внучка и втора – от друга нейна внучка, имайки предвид едно от децата, настанени при нас.
Определя себе си като „бойна баба“, която няма страх от нищо, не се спира и е винаги сред младите. Всеки ден започва със сутрешна гимнастика – 150 подскока, клекове и няколко обиколки на блока. Включва се непоколебимо във всички наши инициативи и беше най-възрастният участник на летния ни лагер на язовир „Студен кладенец“. Там тя не само спа на палатка за пръв път и се научи да кара каяк, но благодарение на подкрепата ѝ един от младежите успя да преодолее страха си от вода.
„Независимо къде отиваш и какво правиш, най-важното е да даваш кураж на децата.”
Винаги подкрепяща и разбираща, баба Стоянка предава своите спокойствие и сила на децата и младежите. Помага им да преодолеят себе си и да се справят с проблемите си. Дори най-своенравните и буйни тийнейджъри тичат към нея за прегръдка и ѝ споделят всичко – от трудностите в училище, през желанията и мечтите си, до поредната караница с гаджето. Учи ги да бъдат добри, разказва им за своя житейски път, съветва ги, без да ги укорява, а те продължават да я търсят и да се връщат при нея, макар отдавна напуснали семейната ни къща.
„Където са децата, там съм и аз.”
Като всяка една баба, баба Стоянка цени най-вече малките неща и споделените моменти от ежедневието с внуците. Нейните манджи са винаги най-хубавите и дори макароните със сирене и „циганската баница” свършват за няколко минути. Обича да им разказва истории, да им чете приказки и да им пее песни от нейното детство. Вечер, докато стане време за лягане, често гледат телевизия заедно, играят „Не се сърди, човече“ и задължително обсъждат най-важния въпрос – каква ще е закуската.
„Трябва да им уйдисваш на децата, да ги оставяш да взимат решения.”
Всеки път те сами избират колко филийки да им приготви за закуска, понякога искат 2, понякога 4, но едно е сигурно – винаги ги изяждат светкавично. Всеки път се прибират по различен маршрут, когато ги вземе от училище – откъдето на тях им се иска, колкото дълго им се върви. Всеки път носи в чантата си солетки и бонбонки – децата казват, че са най-вкусните. Всеки път се гордее с добрите им оценки в училище и ги насърчава да се стараят още повече – за да бъдат един ден успешни. Всеки път, щом стане въпрос за някой от тях, казва, че е негова баба – единствена баба.
А какво по-хубаво от това да имаш баба? Баба, която готви любимите ти манджи, играе с теб, разказва най-интересните истории и пее най-хубавите песни около лагерния огън. Баба, която вярва в теб и ти дава кураж винаги, когато имаш нужда. Баба, която се съгласява с теб и отговаря с разбиране на нуждите ти. Баба, която е там, където си ти.
