Нели е част от екипа ни вече 10 години и е двигателят на положителната промяна в услугите ни в Казанлък. Благодарение на нейния принос и отдаденост, сърцето на „Сийдър“ продължава да бие все по-силно. Със своите позитивност и топла усмивка, тя създава усещане за спокойствие дори и в най-напрегнатите ситуации.
Всеки разговор с Нели е като глътка свеж въздух, който дава надежда и очертава смисъла на това, което правим. Умее да кара хората около себе си да вярват, че всичко е възможно. Вдъхновяваща, непоколебима и всеотдайна, тя е пример за всеки, който вярва в силата на социалната работа.
Прочетете интервюто с нея, за да разберете какво я мотивира да продължава да променя живота на толкова много хора!
- Разкажи ни повече за себе си. Как откри социалната работа?
Още преди да започна да работя като социален работник, знаех, че това е призванието ми, въпреки че като дете не съм мечтала да се занимавам с това. Спомням си как гледах по телевизията репортажи за деца в нужда и усещах дълбоко в себе си желание да помагам. Това беше нещото, което ме привличаше най-силно.
Затова записах да уча социални дейности, а след това – психологическо и педагогическо консултиране. Като човек, обичащ предизвикателствата, се хвърлих в работата и още в самото начало осъзнах, че съм направила правилния избор.
- Как започна работа във фондация „Сийдър“?
Точно в „Сийдър“ усетих, че съм там, където трябва да бъда. Преди това трупах опит в различни социални услуги – работила съм в домове за деца и младежи, кризисен център за жени, преживели насилие, както и в отдел „Закрила на детето“. Експериментирах, докато усетя къде мога да дам най-много от себе си и къде работата ми носи най-голям смисъл.
За „Сийдър“ научих по време на откриването на услугите в Казанлък. Кандидатствах сякаш на шега, но веднага разбрах, че това е моето място. Започнах като координатор, отговарящ за извеждането и настаняването на деца с увреждания от различни домове в страната.
Беше голямо предизвикателство. Всяка услуга, която сме изградили, усещам като свое дете – започнахме от нулата, вложихме много грижа и старание в тях, а с времето стават все по-самостоятелни и успешни. Чувствам истинска гордост, виждайки как центровете ни се развиват и помагат на толкова много хора.
- Какво те задържа толкова години в „Сийдър“?
Мисията да помагаш, да виждаш, че в резултат на твоята работа хората се чувстват добре и са щастливи – това е най-голямата движеща сила. Усмивките на децата и младежите, знанието, че получават индивидуална грижа, радостта в очите им – че могат да излизат в общността, че получават вниманието и подкрепата, от които се нуждаят. Това ми дава сили и мотивация всеки ден.
Също и хората, с които работя – много от тях започнаха без никакъв опит през 2015 г., но с времето станаха изключителни професионалисти. Връзките, които изградихме помежду си, са много ценни.
Освен това, работата е вълнуваща и изпълнена с динамика – всеки ден носи нови предизвикателства, които ме учат да бъда гъвкава и да търся най-добрите решения. Никога не е еднообразно и винаги имам възможност да науча нещо ново.
- А кое беше най-голямото предизвикателство за теб до момента?
Да успея да увлека екипа в работата, така че да се чувстват мотивирани, да знаят, че могат да разчитат един на друг и да виждат смисъл в усилията, които полагат ежедневно. За мен беше важно да им помогна да се научат да виждат и най-малките успехи, защото именно те дават сили и вдъхновение да продължиш напред, когато е трудно.
- Как успя да се справиш с него?
Подкрепата на централния екип и регулярните обучения ми дадоха увереност. Клиширано, но вярно – постоянната подкрепа е от огромно значение. Също така, добрата комуникация с екипа и вярата, че нещата ще вървят напред.
Най-голямата ми мотивация винаги са били децата и младежите – да виждам как напредват, как стават по-самостоятелни и уверени, как излизат в общността, срещат се с нови хора. А най-вълнуващото е да наблюдавам техните постижения – малките и големите победи, първите думи, както и това, че дори напусналите грижа младежи продължават да ме търсят, да се срещат с мен, да споделят за живота си.
- Какво е най-хубавото в работата ти? Кое ти носи най-голямо удовлетворение?
Най-ценното за мен е контактът с децата и младежите. Дори само да седнем заедно на една маса, енергията, която се усеща, е невероятна. Още с влизането в къщата се усеща топлата, семейна атмосфера. Колкото и да съм била натоварена с документация, отчети и ангажименти, в момента, в който срещна погледа на някое от децата, всичко останало губи значение.
- Има ли моменти, които никога няма да забравиш?
Едно от най-силните преживявания за мен беше, когато заведохме деца на море, които не го бяха виждали никога. Запечатали са се в съзнанието ми израженията им. Все едно го преживях и аз за пръв път. Истината е, че в ежедневието си човек не се замисля за тези неща и често ги приема за даденост, но когато станеш свидетел на тази емоция, тя остава в теб завинаги.
Ярки спомени са ми и първото осиновяване на дете, победата на Стефчо и класирането му на финал в международния кулинарен конкурс… Има още много, много моменти, които изплуват в съзнанието ми, и всички те са плод на ежедневната грижа и усилията, които полагаме, за да осигурим на тези деца възможно най-добрия живот.
- На какво те научи работата ти във фондацията?
С годините се промених много. Децата ме научиха на твърдост и дисциплина, да не се поддавам на провокации. Но най-вече ме научиха на справедливост, на откритост, на това да казвам истината право в очите.
Колегите ми също ми дадоха ценни уроци – научих се да бъда по-спокойна, да проявявам разбиране към всеки, да ценя различното мнение, независимо какво е то.
Работата ми даде така нужната увереност. Когато си спомня първата година – колко бях неуверена, как се страхувах да не сгреша, да не взема неправилно решение… Днес знам, че грешките са част от пътя, но най-важното е да бъдеш честен, спокоен и смел.
- Какви промени искаш да виждаш занапред?
Иска ми се обществото да бъде още по-отворено и приемащо хората с увреждания – с по-малко скептицизъм, с по-малко предразсъдъци. Надявам се да се мисли за тези хора на по-високо ниво, да получават повече подкрепа от държавата и да има все по-малко нуждаещи се от грижите, които ние предоставяме – колкото и утопично да звучи.
Иска ми се да има повече хора, които желаят да се развиват в социалната сфера – хора с големи сърца, които да посветят времето и енергията си на тези, които имат най-голяма нужда.
- Какво би казала на хората, на които им е трудно да приемат различията и се страхуват?
Бих им казала, че тези хора са като всички нас – дори много по-чисти, по-открити и по-искрени. Те не се нуждаят от съжаление, а от разбиране, подкрепа и мотивация. Малките стъпки за тях означават изключително много.
Не бива да се страхуваме от тях – напротив, те са невероятно позитивни и намират радост в най-малките неща. Докато ние често се вглъбяваме, вечно търсим нещо повече и никога не сме доволни, те умеят да се радват на живота с цялото си сърце. Нужно им е толкова малко, за да се почувстват щастливи, а от нас зависи да им дадем тази възможност.
- Ако някой иска да помогне, но не знае как, какво би го посъветвала?
Да подари грижа, преживяване, емоция, време. Децата и младежите ни притежават всичко необходимо, но винаги ще имат нужда от повече емоции и преживявания. Нужно е да бъдат част от обществото, да бъдат видени, чути, приети. Това е най-ценното, което можем да им дадем.
