Децата в неравностойно положение нямат нужда от стари дрехи

Децата в неравностойно положение нямат нужда от стари дрехи
март 29, 2019 Александра Попова

Интервю за вестник „Стандарт“

 

На колко деца сте помогнали до момента да бъдат изведени от институциите?

Когато стартирахме дейността си преди повече от 13 години, като първото ни постижение беше закриването на дома за деца с интелектуални увреждания в с. Горна Козница. Там в ужасяващи условия живееха 58 деца и младежи със сходна съдба като тези от печално известния дом в с. Могилино. Днес те са в значително по-качествена среда в т. нар. центрове за настаняване от семеен тип в Кюстендил и региона.

През годините спомогнахме за закриването на още 14 институции, допринесохме за осигуряването на по-качествена грижа за над 1500 деца в неравностойно положение и обучихме над 430 специалисти в социалната сфера.

Към момента осигуряваме 24-часова индивидуална грижа и специализирана подкрепа на над 100 деца и младежи в неравностойно положение в градовете Кюстендил и Казанлък, а в нашия Център за социална рехабилитация и интеграция подкрепяме и семействата на младежи с увреждания в усилията им да им осигурят пълноценен живот.

Подкрепяме още и дневни центрове за деца и младежи с увреждания, споделяме експертен опит на национално ниво, инициираме и осъществяваме законодателни промени и сме активен партньор на институциите в процеса по деинституционализация, като пряко работим за промяна на политиките за хората с увреждания в България.

 

Къде са настанени децата от държавните домове, кой се грижи за тях?

Повечето от тях, живеят в центрове за настаняване от семеен тип. Към момента съществуват над 280 такива центрове в цялата страна. Те са разположени на комуникативни места и в тях са създадени нормални условия за живот, като децата и младежите са в по-малки групи и с по-големи възможности за индивидуална грижа и включване. Те ходят на училище, играят в парка, имат приятели, може да ги срещнете да пазаруват или да се разхождат.

За тях се грижат социални терапевти и социални работници, които на практика заемат ролята на техни близки. Те им предоставят 24-часова грижа, което означава, че са до тях всеки ден, във всички трудни и радостни моменти и работят за това да израснат пълноценни личности.

 

Напоследък се говори за това, че хората, работещи в центровете не са достатъчни. Какво трябва да се промени?

В центровете от семеен тип попадат най-тежките случаи в България. Това са деца и младежи, преживели травмиращи моменти в своето детство, като редица изоставяния, неглижиране, насилие, многократно отхвърляне. Те имат големи липси и дефицити на ласка и внимание, които трябва да бъдат запълвани ежедневно с много работа, търпение, разбиране и приемане. А за тази цел са нужни мотивирани и квалифицирани хора, които да изградят доверителни връзки и подходяща среда за развитие. Същевременно заплащането им е равно или близко до минималната заплата. Също така те са и свръхнатоварени, тъй като поради ниското държавно финансиране на центровете е честа практика 1 човек на смяна да се грижи за 12 деца. Това води до професионално прегаряне, влошаване на грижата за децата и голямо текучество.

В нашите центрове ние осигуряваме допълнително 25 служители, за чиито възнаграждения набираме средства от корпоративни и индивидуални дарители. Важно е самите специалисти да се чувстват подготвени и подкрепени, за да се справят адекватно с предизвикателствата на настанените деца и младежи и да имат мотивацията и възможността да надграждат своите умения. Затова предоставяме обучения и т.нар. супервизия, като отново ресурсът идва от фондонабирателната ни дейност. Смятаме, че този модел на подкрепа към служителите следва да бъде практика навсякъде и апелираме да се вземат спешни мерки на национално ниво, включително чрез въвеждане на стандарти за възнагражденията на заетите в социалната сфера и възможности за обучение и развитие.

 

Има ли все още агресивни реакции, че тези деца се настаняват в близост до домовете на хората?

Когато стартирахме процеса много хора организираха подписки и протести, защото се страхуваха от тази промяна. С времето нагласите започнаха да се променят, протестите спряха и все по-често срещаме разбиране, че тези деца и младежи са част от обществото и е нормално да живеят сред нас.

Хората вече декларират подкрепата си за осигуряването на нормална среда на живот на децата и младежите, но все още не се чувстват ангажирани към тяхното включване. Често ги третират като различни, показвайки, че не искат те да учат в класа на тяхното дете или да играят заедно с него.

Същевременно ролята на обществото е много значима в приобщаването на децата, лишени от родителска грижа и за всички нас е добре те да се развиват пълноценно, да създават приятелства и след време да поемат своите собствени роли в обществото.

 

Как би могло да се помогне? Има ли прояви на криворазбрана грижа?

Често се сблъскваме с криворазбрани жестове на подкрепа. Базовите нужди в центровете са осигурени и децата нямат нужда от лакомства играчки или стари дрехи, а от допълнителни специалисти, които да работят с тях. Често, когато откажем подобна подкрепа и обясним, че имаме нужда от средства, за да осигурим допълнителни специалисти, които да работят с децата, хората се отказват и се обиждат, че не приемаме желанието им за дарение. Това е така, защото липсва разбиране, че децата и младежите имат нужда от качествена грижа, от приемане, от включване, от приятелства и разбиране – неща, които са важни за всеки един от нас.

 

Колко деца остава да бъдат изведени от институции? Какви са проблемите това да се случи по-скоро?

В началото на процеса по деинституционализация в институции живееха над 7500 деца. Днес голяма част от тези институции са закрити, а за децата и младежите е осигурена семейна или близка до семейната среда.

Все още 620 деца живеят в големи държавни институции, като предстои те да бъдат закрити до края на 2020 г. Изисква се време за изграждането на достатъчно центрове от семеен тип и осигуряването на екипи, които да работят там. Съществува и недостиг на подготвени приемни семейства, готови да се грижат за деца и младежи с травмиращи истории, които имат своите страхове и кризи заради преживяванията в тяхното минало.

 

Какво се случва с тези деца след навършването на пълнолетие?

Това е много важна тема, която за момента не е решена на национално ниво.

Ние сме изправени пред предизвикателството да имаме все повече младежи, които трябва да напуснат центровете ни, навършвайки 20 г. Затова планираме стратегически стъпки, но както и при други организации, това се случва частично и според ограничените ресурси.

Младежите с физически и интелектуални увреждания могат да бъдат подкрепяни и след навършване на пълнолетие в същите центрове, защото календарната им възраст съвсем не отговаря на реалната такава.

Младежите без увреждания, обикновено имат нарушени социални взаимоотношения идващи от ранното изоставяне или травмите, които са преживели. За тях животът представлява още по-голямо предизвикателство, защото освен с цялата си вътрешна несигурност и страхове, след навършване на 20 години те трябва да напуснат центровете, без да имат къде да отидат и да разчитат само на себе си. От тях се очаква сами да се сблъскат с живота и трудностите, да си намерят работа и да създадат семейства, да възпитават свои деца. Това би се случило много трудно ако тези младежи нямат подкрепа и често са изправени пред ситуация на оцеляване.

0 Коментара

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

13 + twenty =

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.