Процесът на деинституционализация не приключва със закриването на домове за деца

Процесът на деинституционализация не приключва със закриването на домове за деца
септември 30, 2019 Адриана Гоцова

Александрина Димитрова – изпълнителният директор на Фондация „Сийдър“, в интервю за сутрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“

Водещ: Г-жо Димитрова, бихте ли ни разказали накратко за дейността на вашата фондация?

Александрина Димитрова: Фондация „Сийдър“ е българска неправителствена организация. Работим от 2005 година, като сме една от първите организации, които закриват специализирани институции за деца с увреждания и успяват да осигурят една качествено различна по-добра грижа за тези деца, като правим това през 2010 година. Това е годината, в която започна същинската реформа по деинституционализация и по закриването на всички такива специализирани институции, и предоставянето на качествена грижа за всички деца и младежи. Към момента нашата организация управлява 9 социални услуги в два града в България, като предоставяме 24-часова грижа и специализирана подкрепа за над 100 деца и младежи, по-голямата част от тях с тежки интелектуални и физически увреждания, една част без увреждания, но пък с изключително травматични преживявания от детството си. Активно участваме в този процес, включително като се опитваме да правим връзка между практиката, директната грижа към децата и политиката и тази реформа за деинституционализация, така че тя да се случва по възможно най-добрият начин, и разбира се, да ангажираме хората и бизнеса, така че да създадем една среда за нормална среда за развитие за всяко дете в България.

Водещ: Какви са рисковете за децата, отглеждани в институциите?

Александрина Димитрова: Рисковете са изключително много. От една страна, става дума за едни големи институции, в които се отглеждат по 60-70 и повече деца на едно място. Това само по себе си означава, че няма как да се обърне индивидуално внимание на всяко едно дете. Те не са личности, те са част от една голяма група. Нямат обикновено лични вещи, всичко е общо, нямат лично пространство. Когато става дума за институциите за деца с увреждания, които вече са закрити, тогава говорим за една много сериозна социална изолация. Те бяха построени в едни много далечни места, така че децата и младежите да нямат допир с останалия свят, и те живееха изключително изолирано. Много често се стигаше не само до неглижиране, но и до насилие както между самите деца, така и между деца и персонал, което травмира децата за цял живот. Така че тази система по начина, по който беше изградена, нямаше как дори и да работиха най-добрите и мотивирани хора там, нямаше как да осигурява наистина качествена грижа за тези деца, и те завинаги оставаха проблем на социалната система в България.

Водещ: Защо социални услуги от резидентен тип са едно решение на този проблем? С какво ще ни убедите, че деинституционализацията на деца е добър вариант за обществото ни?

Александрина Димитрова: Този тип социални услуги, т.нар. „Центрове от семеен тип“, на първо място те са изградени в градовете до останалите жилищни сгради, така децата и младежите да са максимално включени в живота на общността. В тези центрове децата са в доста по-малки групи, съответно с по-голям екип, който да може да се грижи за тях денонощно и да им предоставя индивидуално внимание и грижа. Центровете са така изградени, че максимално да наподобяват една семейна среда. Децата имат свое собствено лично пространство – стая, лични вещи. Те приготвят храната си заедно с екипа в съответния център, учат се да ходят на пазар. Също така посещават училище. Преди всичко се случваше в институцията, докато тук, центърът е само мястото за живеене. Децата посещават училище, ходят на дневен център, когато имат нужда от някакви  допълнителни терапии и грижа, и са много по-включени в живота на целия град.

Водещ: Какви са ползите за общество от деинституционализацията на деца?

Александрина Димитрова: Да, със сигурност ползите за обществото за обществото също са големи, тъй като ако, както казах по-рано, преди децата се превръщаха в проблем на социалната система за цял живот, то вече в тези нови центрове те могат да се развиват много по-пълноценно и да станат едни възрастни, които да заемат своето достойно място в обществото. Сега, разбира се, тук трябва да направим разликата: от една страна, тези деца, които са без увреждания или имат леки увреждания, те спокойно биха могли да напуснат центъра пораствайки и да намерят почасова работа първоначално, впоследствие със съответната подкрепа и да живеят самостоятелно. Има и много младежи, които живеят в тези центрове, които са с изключително интелектуални увреждания, както и със сериозни последици от живота им в специализирани институции, които да, вероятно завинаги ще останат в тези центрове, но нивото им на самостоятелност също се променя. И имаме младежи, които дори започнаха работа, нещо, което беше абсолютно немислимо докато все още бяха в институциите. И това е добре за обществото, тъй като те вече не са толкова зависими от социалната система, колкото са били преди.

Водещ: Г-жо Димитрова, по какъв начин държавата работи с организации като вашата?

Александрина Димитрова: Аз казах, че Фондация „Сийдър“ още от самото начало е част от този процес. По принцип, държавата включва неправителствените организации в различни работни групи, консултативни процеси, включително в създаването на плановете за действие за този процес. Това, което обаче на нас ни се иска да се случва по-добре, е да се създаде едно общо разбиране, че процесите на деинституционализация не приключват със закриването на домовете и извеждането на децата. Изключително важно е да се обърне повече внимание за това как са изградени тези нови центрове и как осигуряваме качествена грижа за тях. Грижата се осигурява от хората. Това означава, че държавата трябва да вложи повече в това да можем ние, организациите и общините, които управляваме такива центрове, да наемаме мотивирани хора, да ги обучаваме и да ги задържаме. А за това е необходимо по-сериозно финансиране и съответно по-добри възнаграждения на хората в социалната сфера.

Водещ: Какви примери за добри практики бихте посочили?

Александрина Димитрова: Преди 5 години, когато изграждахме вторите си центрове във втория град, в който работим, една част от децата, които изведохме от институциите, бяха в изключително тежка ситуация. Те бяха не просто с тежки интелектуални и физически увреждания, невербални, но също така и силно обездвижени до степен, в която можеха да бъдат само в лежащо положение, неконтактни – по никакъв начин дори не отместваха погледа си от тавана. И това, което се промени във вече новите центрове, е през индивидуалната грижа, през допълнителната физиотерапия, която Фондация „Сийдър“ осигури, през това, че успяхме с дарения да съберем средства и да закупим специализирани инвалидни колички, които са направени по техните тела, те започнаха да сядат, започнаха да контактуват с хората около себе си, започнаха да излизат навън и да преоткриват света вече на 15-20-годишна възраст. Тоест, деца, които са били напълно изолирани, вече са част от нашия живот. Имахме и много младежи, за които промяната беше много страшна, защото 20-30 години бяха живели в институцията. Идвайки в центъра, една положителна промяна за тях в дългосрочен аспект, всъщност беше много плашеща за тях и се стигаше до много тежко поведение, включително агресивно такова към други младежи, към персонала. Но отново през нашата интензивна работа, подкрепата от страна на екипа в центровете, тези младежи вече се чувстват у дома. Една част от тях, както споменах по-рано, дори започнаха почасово да работят. Имаме младеж, който работи в общинска пералня, имаме девойка, която работи в сладкарница, и вече се промениха. Увереността в собствените сили е много по-голяма, и това е видимо.

Водещ: В началото на разговора ни споменахте, че вие сте една от първите организации, които закриват специализирани институции за деца с увреждания. Какви са целите ви оттук нататък?

Александрина Димитрова: Със сигурност ще продължим тази грижа към децата и младежите, с които вече сме започнали, тъй като тя е 24-часова и тя е дългосрочна. Но също така, започнахме активно да работим и в посока подкрепа на семейства, които отглеждат деца и младежи с интелектуални увреждания, така че да не се стига до изоставяне. Имаме център, в който работим с младежи с интелектуални затруднения, оглеждани от семействата си, и подкрепяме и техните семейства. Това правим през различни терапевтични дейности, но също така осигурявайки възможности за работа на младежите и създавайки една подкрепяща среда за техните родители. Това е една посока, в която бихме искали да се развием в бъдеще, тъй като вярваме, че това е другият много важен елемент на процеса на деинституционализация – да се подкрепят семействата, така че да не стига до изоставяне и да нямаме нови случаи, които да влизат в грижата на държавата.

Йоланда ПЕЛОВА

 

0 Коментара

Отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

four × 4 =

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.