истории

  • Нека ти разкажа…

    Казвам се Християн, но приятелите ми викат Хрис. О да, вече имам много приятели и хората от фондация „Сийдър” са част от тях. От както те ме подкрепят животът ми се промени главоломно.

    Днес съм на 21, но когато съм се родил лекарите са ми поставили страшна диагноза. Според нея аз не мога да правя много неща. И наистина не можех, но не заради диагнозата, а просто защото нямаше кой да ми покаже как – на мен и на другите около 60 деца, с които прекарах 16 години от живота си зад стените на институция за изоставени деца с умствени увреждания. Докато живеех там аз бях агресивен, не говорех, не знаех как да се държа с останалите и често странях от всички. Въпреки че бях тийнейджър, имах нужда постоянно да ми слагат пелени, защото никой не ме беше научил как да се справям без тях…

    През 2010 година с помощта на фондацията „Сийдър” се преместих в къща от семеен тип в Кюстендил и благодарение на индивидуалното внимание, което всеки ден получавам там аз съм много различен и имам възможността да се науча на толкова много неща. И съм щастлив, защото вече ходя на работа и имам заплата, пазарувам сам, хората ми се доверяват, мога да боравя с пари. Отдавна не само съм забравил пелените, а и сам се грижа за хигиената си и с желание помагам за домакинството в семейния център, в който живея. Агресията ми е заменена от постоянна усмивка на лицето ми. Преди исках да съм сам, а сега обичам да съм сред хора, да пея и танцувам и вече ходя на народни танци.

    И не мисля за диагнозата, защото не тя ми пречеше да се развивам. Пречеше ми това, че докато растях нямаше кой да ми покаже как да го направя. Е, вече има и се надявам това да продължи да е така.

     

    *Името на младежа е променено.

    Дата: истории
  • Братче и сестриче от семейните къщи на фондация „Сийдър” намериха своето семейство

    Зори и Митко са две щастливи и чувствителни деца. В момента Митко е на 11 години, a Зори е неговата по-малка сестра и е на 7 години. Преди да заживеят в една от семейните къщи, управлявана от фондация „Сийдър”, двамата прекарват цялото си детство в различни институции за изоставени, срещайки трудности, за които децата на тяхната възраст дори не подозират. Зори и Митко се събират отново заедно през 2015 година, когато заживяват в една от къщички в гр. Казанлък. За тях това е само началото на голяма и щастлива промяна в живота им.

    През последната година, прекарана в къщата от семеен тип, двамата се чувстват спокойни, сигурни и обичани сред любящите грижи на екипа и своите приятели в къщичката. Двете деца веднага усещат топлината на домашния уют и започват да развиват много нови умения, стават по-самостоятелни и уверени в себе си и се научават да отстояват позициите си. С помощта на екипа съвсем скоро те започват да мечтаят и да вярват, че мечтите се сбъдват. Тяхното най-силно желание е да си имат семейство – майка и татко, които да ги закрилят и напътстват, които винаги да са до тях и да запълнят голямата празнота, с която са живели през детството си досега.

    И през тази година съкровената им мечта се сбъдна. Децата бяха осиновени от мило и лъчезарно американско семейство, което има още 7 деца. За пръв път братчето и сестричето имаха възможност да кажат с усмивка на лице „Това са нашите родители!“, за пръв път изпитаха топлината на майчната целувка и сигурността на бащината прегръдка.

    По повод заминаването на Зори и Митко, децата и младежите от семейната къщичка и екипа на фондация „Сийдър”, подготвиха специална изненада. Те  изработха собственоръчно картички с пожелания и поздравха Зори и Митко  със стихче. Децата получиха още тениски със снимка на своите приятели за спомен. Като подарък от България взеха със себе си и любимата им книжка с български народни приказки и специални сувенири от Казанлък, които да им напомнят за времето, прекарано в града. Изпращането им завърши с почерпка и много песни и танци.

    Зори и Митко обещаха да пазят винаги спомена за България в сърцето си. Споделиха, че картичките са най-хубавия подарък, който са получавали, защото олицетворяват приятелството, обичта и подкрепата на техните верни приятели тук в България.

    „Ще ни липсвате и не забравяйте, че ние винаги ще бъдем едно голямо семейство от много братя и сестри! Ще се срещнем отново! – бяха едни от последните думи, които си размениха децата и младежите в къщичката.

    С огромна радост, целият екип на фондация „Сийдър“ пожелава късмет и много щастливи мигове на Зори и Митко. На добър час, прекрасни дечица!

     

    *Имената на децата са променени.

    Дата: истории
  • Тепърва ще четете и чувате за Стефко!

    „Много малко му трябваше, за да отключи целия си потенциал!” – споделя доброволецът Симеон Андреев, когато разказва за развитието и постиженията на Стефчо – 19-годишен младеж от защитеното жилище на фондация „Сийдър” в гр. Казанлък. Преди да заживее там Стефчо е прекарал цялото си детство в институции, където животът не е бил благосклонен към него и е преживял трудности, които повечето момчета на неговата възраст не познават.

    Приятелството между Симо и Стефчо се заражда по време на нашия 10-ти Благотворителен бал, където двамата се срещат за пръв път. Още в самото начало Симо забелязва големия потенциал, който Стефчо притежава и след като вижда жаждата за знания в очите му, решава да му помогне. „Веднага повярвах в него и бях сигурен, че искам да му бъда полезен с това, от което той се нуждае най-много- а именно образование.”

    Симеон усеща, че Стефко има нужда от учител с дългогодишен опит, който да подходи с разбиране и уважение към него. Учител, който да работи не само върху неговите знания, но и върху самочувствието му. Освен, че осигурява уроците му в Казанлък, Симо прави годишен абонамент за Стефчо в българския портал за образователни видео уроци по всички учебни предмети Уча.се.

    В началото Стефчо започва обучение само по математика, но след първите 4 урока неговата учителка преценява, че той има много по-големи възможности и ще успее да съчетае добре задачите с уроци по български и английски език. Целта й е, както да му помогне да подобри знанията си така и да повярва още повече в себе си, да бъде по-уверен и сигурен.

    Едва няколко месеца след като започва уроци, Стефчо взима успешно първите си изпити. Освен че напредва бързо с учението, той започва работа в розариума на гр. Казанлък и споделя, че се чувства прекрасно и иска „да хване живота си в ръце”. Стефчо често изпраща снимки на шестиците в бележника си на Симо и е много по-уверен в знанията си, доволен от успехите си и обещава, че ще изпълни докрай мисията си – мисията Образование.

    Симо споделя, че цени много приятелството си със Стефчо, изключително горд е с постиженията му и е категоричен: „Тепърва ще четете и чувате за него!”

    Дата: истории
  • Виждам надежда тук. Надежда за местата, в които децата все още се нуждаят от помощ

    В края на месец април 2016 год. група ученици от Международното училище на Цуг и Люцерн, Швейцария посетиха децата и младежите, които фондация „Сийдър“ подкрепя в Казанлък. Броени дни преди да посрещнем доброволци от Швейцария отново споделяме с Вас интервю със зам.-директора на Международното училище – Стюарт Байфийлд, което направихме миналата година.

    През 2016 год. доброволците организираха благотворителни събития в училището и участваха в различни доброволчески инициативи, които подобриха живота на децата и младежите, които живеят в нашите семейни къщички и защитено жилище.

    Стюарт Байфийлд подкрепя фондация „Сийдър“ от 2009 година, а като представител на училището от 2011 година, част е от Борда на директорите на фондацията. В интервюто можете да прочетете повече за проекта, който реализирахме заедно през изминалата година – неговите цели, идеи и постижения. Вижте го:

     

    Разкажи ни повече за проекта. Какво правите с учениците в България?

    Нашите ученици работят по проекта от края на август 2015 година. Продаваха горещ шоколад, а цялото училище донесе монети, с които създадоха произведение на изкуството. Идеята е да бъдат набрани 20 00 лева, с които да платим работата, която вършим тук – пътуването, озеленяването, засаждането на растенията, боядисването и др. Доброволците имат още дейности, върху които ще работят преди лятната ваканция. Когато се върнем в Швейцария ние не прекратяваме проекта. Продължаваме да набираме средства и провеждаме сесии за обратна връзка, в които не обсъждаме само положителната страна, а и възможности за подобряване на целия проект. Споделяме какво сме взели и какво сме научили. Аз мисля, че човешкият мозък има нужда от време, за да си спомни специфични моменти, които не са били толкова важни, когато са се случили, но придобиват стойност в бъдещето.

    Как се роди идеята за проекта?

    Правим това от 4 години. Всяка година водим ученици тук и създаваме още една група, която работи в Швейцария. Не всички доброволци искат да посетят България, но искат да подкрепят каузата на фондация „Сийдър“. Не мисля, че това преживяване е за всички, но вярвам, че всеки би могъл да допринесе за промяната. Ние подкрепяме фондация „Сийдър“ от 4-5 години и връзката ни е много силна.

    Какви са целите ви?

    Мисля, че целите ни всъщност са две. Основната цел е да подобрим живота на децата и младежите, с които работим в България. Но от друга гледна точка, стои разбирането за нашите ученици. Сега те осъзнават много по-добре какъв е широкият свят, какъв е животът извън сигурната черупка, извън тяхната комфортна зона. Швейцария е много спокойно място за живеене, ние не виждаме бедността, не срещаме хора с увреждания. Доброволците се сблъскват с много различна ситуация тук и за някои от тях това е истинско изпитание.

    Какво ги мотивира да помагат на децата и младежите с увреждания?

    Аз мисля, че нашите ученици разбират, че са в привилегировано положение. Те имат родители, които ги напътстват и подрекпят, справят се добре финансово. Учениците вярват че ние – като човешки същества, трябва да поемем отговорност и да помогнем на хората, които не са в добро положение.

    Как се чувстват те в момента?

    Изморени (смее се). Мисля, че им е нужно време за да осъзнаят нещата, които видяха и почувстваха. Нужно им е време за да разберат. Аз вярвам, че някои от тях изградиха силна връзка с децата и младежите, показаха дълбоко разбиране към това, което се случва. Учениците са много удовлетворени от стореното, отвориха очите си за ситуацията в друга държава, в друга атмосфера.

    Какво е тяхното отношение към децата и младежите?

    Показват чувство на състрадателност, това е най-важното, което виждам. Говорят разпалено за децата, за промяната в техния живот, а това е нашата най-висша цел.

    Мислиш ли, че имаха достатъчно време за да изградят връзка помежду си?

    Интересно е, че учениците не говорят български език, но видяхме колко бързо се свързаха с децата и младежите. Комуникацията не е само чрез думи. Видях много невербална комуникация и това ме прави щастлив. На урока по танци, те се свързаха много добре и това преживяване е специално и за двете страни.

    Как тази връзка ще промени животите, както на доброволците така и на децата и младежите?

    Връзката между училището и фондация „Сийдър“ е много силна. Вярно е, че ние даряваме нашето време, състрадание, любов и пари на децата и младежите в семейните къщички, но това е двустранна връзка и ние не трябва да го забравяме. Нашите ученици получават много в замяна. Понякога не се сещаме, че те са твърде млади, едва на 13-14 години и в тази ситуация научават много за себе си. Проектът променя животи тук в България, но променя животи и в Швейцария, защото доброволците си тръгват с различно мислене. Те може би никога повече няма да работят с фондация „Сийдър“, но малка част от тях ще остане тук и те ще променят идеите си, за това кого искат да подкрепят, и какво искат да правят в бъдеще.

    Разкажи ни кои са най-вълнуващите моменти за децата и доброволците?

    Мисля, че урокът по танци отвори очите ни, защото дори най-срамежливите и резервирани ученици, се откриха и танцуваха с децата и младежите. Също така и онази най-първа сутрин, когато прекрачихме прага на най-първата къщичка. Тогава се срещнахме с деца и младежи, които не могат да говорят, да действат, да се движат или да отговарят по начина, който социалните норми определят за нормален. Това беше много силен и вдъхновяващ момент. Научихме как да чувстваме децата, как да се справяме с тях. Това не е комфортна и лесна ситуация, не е вълнуващ момент, но е много, много вдъхновяващ.

    Какво те кара да се гордееш?

    Доброволците не са възрастни хора, те самите са деца, но начинът по който се свързаха, начинът по който общуваха и работиха с децата с увреждания, е най-важното нещо за мен.

    С какви чувства напускаш това място?

    Това място винаги ме кара да се усмихвам, България ме кара да се усмихвам. България е невероятна страна, с невероятни хора и различна култура и е важно да запазим тази културна идентичност. Виждам надежда тук, надежда за местата, в които децата все още се нуждаят от помощ. Виждам надежда, че те също ще имат шанса да почувстват любовта, топлината и отдадеността.

    Дата: истории