истории

  • Инициативата „Подкрепи една мечта“ през погледа на Дончо

    Дончо – един от младежите от семейните ни къщи в гр. Казанлък се включи в инициативата на Президента на Р. България „Подкрепи една мечта“.  Инициативата помага на младежи в неравностойно положение да се реализират успешно сред завършване на средно образование, и има за цел да ги насърчи да продължават да развиват себе си и да преследват мечтите си.

    Като част от инициативата всяка година се провежда и традиционен абитуриенски бал в гр. София. Президентът Румен Радев и съпругата му Десислава Радева бяха домакини на събитието и посрещнаха над 120 младежи от цялата страна.

    Дончо също имаше възможност да посети столицата и да отпразнува своя абитуриентски бал още веднъж. За да ни разкаже повече за протичането на събитието, направихме кратко интервю с него. Освен за срещата с Президента, той ни сподели за плановете си след завършването на гимназия и мечтите си.

     

    Разкажи ни за абитуриентския бал в София и срещата с Президента?

    Събитието беше много хубаво. Като пристигнахме в София се настанихме в хотела, преоблякохме се, а след това посетихме Президенството и се запознахме с Президента Румен Радев. После отидохме в НДК, където беше вечерята. Имаше фризьори и гримьори, които направиха прически и грим на всички. Според мен самата вечеря беше най-хубава, програмата беше интересна и имаше много известни личности.

    С кои известни личности се срещна?

    Запознах се с различни певци –Поли Генова, Михаела Филева, Дара, Любо, Орлин Павлов, Павел и Венци Венц. Даже се снимах с повечето от тях. Актьорите от „Комиците“ също бяха на събитието и направиха забавно шоу, всички много се смяхме.

    Кое ти хареса най-много по време на вечерта?

    Всичко ми хареса, но най-много се радвам, че срещнах готини хора, с които станахме приятели. Даже с едно от момичетата се харсахме много и си пишем, но ще видим какво ще стане (смее се).

    Хареса ми, че всички бяхме облечени много добре, с хубави рокли и костюми и изглеждахме много елегантни.

    Наскоро завърши гимназия? Как минаха матурите, доволен ли си?

    На мен сега ми предстои втората матура, всъщност, както и два държавни изпита. При мен е малко по-различно, защото завърших професионална гимназия.

    Каква ще бъде втората матура и какво представляват държавните изпити?

    Аз завършвам Гимназията по строителство и затова втората ми матура е по специалността  – Вътрешни и външни облицовки и настилки.  А държавните изпити са изцяло практически, при нас практиката е много важна.

    Какво мислиш да правиш от тук нататък? Искаш ли да учиш в университет?

    Скоро започвам работа за лятото в една строителна фирма, защото искам да си спестя пари за шофьорска книжка и кола. Това ми е мечта откакто се помня и много искам да се науча да шофирам. След това имам желание да уча във Военния университет в Търново, мисля, че ще се чувствам добре там.

    А за какво мечтаеш?

    Да преуспея и може би да имам собствен бизнес някой ден.

    Дата: истории, новини
  • Пътешествие до Рилския манастир и околностите

    Във вторник, предната седмица, след близо двучасово пътуване с автобус през живописната Рила планина, децата и младежите от центъра за настаняване от гр. Кюстендил имаха възможността да посетят Рилския манастир и околностите. Това пътешествие се случи благодарение на американската организация Orphan Sponsorship International (OSI), която осигури необходимите средства.

    В манастира младежите не пропуснаха да се разходят из двора, да си направят снимки, да разгледат стенописите и дори да запалят свещичка в църквата. Те изпълниха двора с глъчка при вида на каменните калдъръми, чудните стенописи и свежия планински въздух.

    “С много приповдигнато настроение са, защото е рядка възможност за тях да излязат далеч извън обичайната си среда” – коментираха повечето от грижещите се за тях служители от центъра в Кюстендил, които ги съпровождаха през целия ден.

    След като някои от тях си взеха сувенири, групата се отправи към местността “Кирилова поляна”, недалеч от Рилския манастир. Заобиколена от някой от най-величествените зъбери на Рилската планина, Кирилова поляна прие младежите за няколко часа на свободни игри с топка, тичане или при някои като Данчето – спокойно препичане на слънце.

    След приятен обяд на открито и цял ден пълен с приятни преживявания, автобусът потегли обратно към Кюстендил, пълен с приятно уморени и сънени пътници.

    На слизане от автобуса, Сиси, който бе най-активен през целия ден не пропусна да сложи и другата презрамка на раницата през рамото на член на екипа, който минаваше близо до него.

    Веселина, една от жените, които се грижи за децата сподели, че “от тях човек винаги има какво да научи.” Това може би добре заключава завършека на един специален ден за тях в Рилския манастир.

    Дата: истории, новини
  • Германски стажанти в центровете от семеен тип на фондация „Сийдър“

    През пролетта на 2018 година, фондация „Сийдър“ посрещна двама стажанти в рамките на партньорството на фондацията с немската организация Robert Kümmert Akademiе по проект, финансиран по програмата Еразъм+. Стажантите Лукас и Каро работиха в продължение на един месец в два от центровете от семеен тип в гр. Казанлък, които „Сийдър“ управлява.

    По време на престоя си, те успяха да ангажират вниманието на всички деца и младежи. Още през първите дни приложиха индивидуален подход към децата и младежите в центъра и изградиха емоционална връзка с тях. Двамата се включиха активно както в различни уъркшопи и терапевтични сесии, така и в ежедневните дейности като пазаруване, хранене и почистване.

    Освен с децата и младежите, стажантите изградиха силна връзка и с екипа на фондацията, въпреки езиковата бариера помежду им.

    „Още в началото на престоя си в Казанлък им помогнахме да научат няколко български думи, като им ги написахме на латиница, за да ги запомнят по лесно. Това им помогна да се разбират по-добре с колегите. Но дори когато не разбираха нашия език, прилагаха невероятна сензитивност и чувствителност, която им помогна да комуникират отлично с всички.“ – сподели Деница.

    През целия месец стажантите инициираха различни дейности, които да направят ежедневието на децата и младежите по-интересно и вълнуващо.

    „Щастливи сме, че имахме възможност да реализираме различни проекти. Екипът винаги създаваше позитивна работна среда и подкрепяше идеите ни. Едно от най-вълнуващите преживявания за нас беше боядисването на колоните в една от къщите. Отпечатахме върху тях с боя ръцете на децата и младежите в къщата. Всички се забавляваха много и бяха спокойни. Дори и един от младежите, за който не бяхме сигурни как ще реагира, се придвижваше сам с инвалидната количка към нас и отваряше дланите си. Цялото преживяване повлия много добре върху поведението му. Решихме през следващите дни да рисуваме пак с пръстите и дланите му върху хартия, за да го направим отново толкова щастлив.“ – разказаха Лукас и Каро.

    Екипът на фондация „Сийдър“ разчиташе напълно на подкрепата на стажантите, имаше им пълно доверие и им благодари за всеотдайността, мотивацията и грижата. Фондацията се надява да продължи това партньорство и през 2019 година и с нетърпение очаква да посрещне още стажанти от академията.

    Дата: истории, новини
  • Мечтая да създам нещо, което да помогне на света

    В края на месец март се проведе финалният кръг на второто национално средношколско състезание „Енергетиката и ние“, посветен на 55-годишния юбилей на Техническия университет в гр. Варна. Сред финалистите тази година (общо 88 души от 17 училища в страната), беше и един от младежите от семейните ни къщи в гр. Казанлък – Георги.

    Георги е на 16 години, проявява голям интерес към колите, а всичко, което може да се разглоби и ремонтира, е негова страст. Обича да кара колело, което винаги поправя сам. Вълнува се да разказва за идеите и изобретенията си. Когато го помолихме да ни покаже хеликоптера, който е сглобил сам, той „излетя“ от стаята, за да го донесе и да ни демонстрира как лети.

    За сглобяването на хеликоптера, състезанието по енергетика и идеите, които Георги иска да реализира в бъдеще, прочетете в интервюто!

     

     

    Как всъщност се запали по енергетиката?

    Проявил съм интерес към тези неща още като дете, аз нямам спомени от тогава, но са ми разказвали. Като съм бил на две години, докато родителите ми са строили къщата ни, съм махнал сам всички болтове на един от контактите с отвертката, извадил съм кабелите и съм го сглобил отново. След като пораснах и разбрах за тази случка, проявих отново интерес към енергетиката. Сега си мечтая да създам нещо, което да помогне на света.

    Разкажи ни повече за олимпиадата, в която се включи.

    След като преминах първия етап на състезанието, трябваше да представя собствен проект на финалния кръг, който се проведе във Варна. Трябваше да избера между това да направя макет, доклад, образователен модул или филм. Още в началото бях сигурен, че ще направя макет, с който върви и презентация, защото все пак трябва да представиш идеята си.

    А каква беше твоята идея? Какъв проект разработи?

    Учителката ми по физика ми предложи няколко идеи. Трябваше да избера каква електрическа централа да създам – водноелектрическа централа, топлоелектрическа централа, вятърна електроцентрала или атомна електрическа централа. Аз избрах ветрогенераторите, защото са ми най-интересни, а и неведнъж съм се занимавал с тях. Имах някакъв предишен опит и ми беше по-лесно.

    Как протече самата направа на макета?

    След като вече имах идея и знаех какво искам да направя, започнах да я реализирам. Бяха ми необходими много материали. Първоначално създадох основата, после сглобих и самите ветрогенератори. Започнах да мисля как да направя макета възможно най-красив и да добавям украси. Сложих камъни, храстчета и изкуствени цветя, за да пресъздам реалните условия.  Направих така, че перките да се движат. Накрая добавих и светодиоди.

    За какво служат светодиодите?

    Те са необходими, за да предупреждават нископрелитещите самолети и да предотвратят възможни катастрофи.

    Кога светят те? Само когато се въртят перките ли?

    Не, направил съм така, че да светят независимо от това дали перките се въртят. Не можем да разчитаме само на тях, защото ако няма вятър, светодиодите няма да светят и да изпълняват функцията си.

    Колко време ти отне да направиш макета?

    За 2 седмици бях завършил напълно проекта, въпреки че имах срок от 2 месеца.

    Сблъска ли се с някакви предизвикателства, докато го правеше?

    Да, имаше много предизвикателства. Първоначално исках да сложа светодиодите по краищата на макета, които да служат за ограда на ветрогенераторите, но не добавих бушон и удари на късо. Въпреки това не се отказах, махнах ги и започнах да мисля какво точно да направя, за да върви ток по веригата без проблем.

    Имаш ли идеи за други проекти, които да реализираш в бъдеще?

    Наскоро направих хеликоптер, който се управлява с безжично дистанционно. Разглобих 2 счупени хеликоптера, купих нови платки и с частите сглобих нов, който сега може да лети. Трябва да поработя още върху него, защото все още имам проблеми с управлението му.

    Имам идея и за друг проект, но не съм 100% сигурен, че е възможно да се сбъдне в момента. Все пак ще започна да работя и над него. Искам да направя електродвигател, който сам генерира ток и след това да го използвам, за да си сглобя мотор.

    Последен въпрос. Какъв искаш да станеш „като пораснеш голям“?

    Не съм сигурен все още. Първоначално мислих да си отворя автосервиз, да го разработя и да си наема работници, но сега не знам. Ако запиша да следвам и натрупам повече знания, ще имам възможност се занимавам с електротехника и да стана механик.

    Дата: истории, новини
  • Нека ти разкажа…

    Казвам се Християн, но приятелите ми викат Хрис. О да, вече имам много приятели и хората от фондация „Сийдър” са част от тях. От както те ме подкрепят животът ми се промени главоломно.

    Днес съм на 21, но когато съм се родил лекарите са ми поставили страшна диагноза. Според нея аз не мога да правя много неща. И наистина не можех, но не заради диагнозата, а просто защото нямаше кой да ми покаже как – на мен и на другите около 60 деца, с които прекарах 16 години от живота си зад стените на институция за изоставени деца с умствени увреждания. Докато живеех там аз бях агресивен, не говорех, не знаех как да се държа с останалите и често странях от всички. Въпреки че бях тийнейджър, имах нужда постоянно да ми слагат пелени, защото никой не ме беше научил как да се справям без тях…

    През 2010 година с помощта на фондацията „Сийдър” се преместих в къща от семеен тип в Кюстендил и благодарение на индивидуалното внимание, което всеки ден получавам там аз съм много различен и имам възможността да се науча на толкова много неща. И съм щастлив, защото вече ходя на работа и имам заплата, пазарувам сам, хората ми се доверяват, мога да боравя с пари. Отдавна не само съм забравил пелените, а и сам се грижа за хигиената си и с желание помагам за домакинството в семейния център, в който живея. Агресията ми е заменена от постоянна усмивка на лицето ми. Преди исках да съм сам, а сега обичам да съм сред хора, да пея и танцувам и вече ходя на народни танци.

    И не мисля за диагнозата, защото не тя ми пречеше да се развивам. Пречеше ми това, че докато растях нямаше кой да ми покаже как да го направя. Е, вече има и се надявам това да продължи да е така.

     

    *Името на младежа е променено.

    Дата: истории
  • Братче и сестриче от семейните къщи на фондация „Сийдър” намериха своето семейство

    Зори и Митко са две щастливи и чувствителни деца. В момента Митко е на 11 години, a Зори е неговата по-малка сестра и е на 7 години. Преди да заживеят в една от семейните къщи, управлявана от фондация „Сийдър”, двамата прекарват цялото си детство в различни институции за изоставени, срещайки трудности, за които децата на тяхната възраст дори не подозират. Зори и Митко се събират отново заедно през 2015 година, когато заживяват в една от къщички в гр. Казанлък. За тях това е само началото на голяма и щастлива промяна в живота им.

    През последната година, прекарана в къщата от семеен тип, двамата се чувстват спокойни, сигурни и обичани сред любящите грижи на екипа и своите приятели в къщичката. Двете деца веднага усещат топлината на домашния уют и започват да развиват много нови умения, стават по-самостоятелни и уверени в себе си и се научават да отстояват позициите си. С помощта на екипа съвсем скоро те започват да мечтаят и да вярват, че мечтите се сбъдват. Тяхното най-силно желание е да си имат семейство – майка и татко, които да ги закрилят и напътстват, които винаги да са до тях и да запълнят голямата празнота, с която са живели през детството си досега.

    И през тази година съкровената им мечта се сбъдна. Децата бяха осиновени от мило и лъчезарно американско семейство, което има още 7 деца. За пръв път братчето и сестричето имаха възможност да кажат с усмивка на лице „Това са нашите родители!“, за пръв път изпитаха топлината на майчната целувка и сигурността на бащината прегръдка.

    По повод заминаването на Зори и Митко, децата и младежите от семейната къщичка и екипа на фондация „Сийдър”, подготвиха специална изненада. Те  изработха собственоръчно картички с пожелания и поздравха Зори и Митко  със стихче. Децата получиха още тениски със снимка на своите приятели за спомен. Като подарък от България взеха със себе си и любимата им книжка с български народни приказки и специални сувенири от Казанлък, които да им напомнят за времето, прекарано в града. Изпращането им завърши с почерпка и много песни и танци.

    Зори и Митко обещаха да пазят винаги спомена за България в сърцето си. Споделиха, че картичките са най-хубавия подарък, който са получавали, защото олицетворяват приятелството, обичта и подкрепата на техните верни приятели тук в България.

    „Ще ни липсвате и не забравяйте, че ние винаги ще бъдем едно голямо семейство от много братя и сестри! Ще се срещнем отново! – бяха едни от последните думи, които си размениха децата и младежите в къщичката.

    С огромна радост, целият екип на фондация „Сийдър“ пожелава късмет и много щастливи мигове на Зори и Митко. На добър час, прекрасни дечица!

     

    *Имената на децата са променени.

    Дата: истории
  • Тепърва ще четете и чувате за Стефко!

    „Много малко му трябваше, за да отключи целия си потенциал!” – споделя доброволецът Симеон Андреев, когато разказва за развитието и постиженията на Стефчо – 19-годишен младеж от защитеното жилище на фондация „Сийдър” в гр. Казанлък. Преди да заживее там Стефчо е прекарал цялото си детство в институции, където животът не е бил благосклонен към него и е преживял трудности, които повечето момчета на неговата възраст не познават.

    Приятелството между Симо и Стефчо се заражда по време на нашия 10-ти Благотворителен бал, където двамата се срещат за пръв път. Още в самото начало Симо забелязва големия потенциал, който Стефчо притежава и след като вижда жаждата за знания в очите му, решава да му помогне. „Веднага повярвах в него и бях сигурен, че искам да му бъда полезен с това, от което той се нуждае най-много- а именно образование.”

    Симеон усеща, че Стефко има нужда от учител с дългогодишен опит, който да подходи с разбиране и уважение към него. Учител, който да работи не само върху неговите знания, но и върху самочувствието му. Освен, че осигурява уроците му в Казанлък, Симо прави годишен абонамент за Стефчо в българския портал за образователни видео уроци по всички учебни предмети Уча.се.

    В началото Стефчо започва обучение само по математика, но след първите 4 урока неговата учителка преценява, че той има много по-големи възможности и ще успее да съчетае добре задачите с уроци по български и английски език. Целта й е, както да му помогне да подобри знанията си така и да повярва още повече в себе си, да бъде по-уверен и сигурен.

    Едва няколко месеца след като започва уроци, Стефчо взима успешно първите си изпити. Освен че напредва бързо с учението, той започва работа в розариума на гр. Казанлък и споделя, че се чувства прекрасно и иска „да хване живота си в ръце”. Стефчо често изпраща снимки на шестиците в бележника си на Симо и е много по-уверен в знанията си, доволен от успехите си и обещава, че ще изпълни докрай мисията си – мисията Образование.

    Симо споделя, че цени много приятелството си със Стефчо, изключително горд е с постиженията му и е категоричен: „Тепърва ще четете и чувате за него!”

    Дата: истории
  • Виждам надежда тук. Надежда за местата, в които децата все още се нуждаят от помощ

    В края на месец април 2016 год. група ученици от Международното училище на Цуг и Люцерн, Швейцария посетиха децата и младежите, които фондация „Сийдър“ подкрепя в Казанлък. Броени дни преди да посрещнем доброволци от Швейцария отново споделяме с Вас интервю със зам.-директора на Международното училище – Стюарт Байфийлд, което направихме миналата година.

    През 2016 год. доброволците организираха благотворителни събития в училището и участваха в различни доброволчески инициативи, които подобриха живота на децата и младежите, които живеят в нашите семейни къщички и защитено жилище.

    Стюарт Байфийлд подкрепя фондация „Сийдър“ от 2009 година, а като представител на училището от 2011 година, част е от Борда на директорите на фондацията. В интервюто можете да прочетете повече за проекта, който реализирахме заедно през изминалата година – неговите цели, идеи и постижения. Вижте го:

     

    Разкажи ни повече за проекта. Какво правите с учениците в България?

    Нашите ученици работят по проекта от края на август 2015 година. Продаваха горещ шоколад, а цялото училище донесе монети, с които създадоха произведение на изкуството. Идеята е да бъдат набрани 20 00 лева, с които да платим работата, която вършим тук – пътуването, озеленяването, засаждането на растенията, боядисването и др. Доброволците имат още дейности, върху които ще работят преди лятната ваканция. Когато се върнем в Швейцария ние не прекратяваме проекта. Продължаваме да набираме средства и провеждаме сесии за обратна връзка, в които не обсъждаме само положителната страна, а и възможности за подобряване на целия проект. Споделяме какво сме взели и какво сме научили. Аз мисля, че човешкият мозък има нужда от време, за да си спомни специфични моменти, които не са били толкова важни, когато са се случили, но придобиват стойност в бъдещето.

    Как се роди идеята за проекта?

    Правим това от 4 години. Всяка година водим ученици тук и създаваме още една група, която работи в Швейцария. Не всички доброволци искат да посетят България, но искат да подкрепят каузата на фондация „Сийдър“. Не мисля, че това преживяване е за всички, но вярвам, че всеки би могъл да допринесе за промяната. Ние подкрепяме фондация „Сийдър“ от 4-5 години и връзката ни е много силна.

    Какви са целите ви?

    Мисля, че целите ни всъщност са две. Основната цел е да подобрим живота на децата и младежите, с които работим в България. Но от друга гледна точка, стои разбирането за нашите ученици. Сега те осъзнават много по-добре какъв е широкият свят, какъв е животът извън сигурната черупка, извън тяхната комфортна зона. Швейцария е много спокойно място за живеене, ние не виждаме бедността, не срещаме хора с увреждания. Доброволците се сблъскват с много различна ситуация тук и за някои от тях това е истинско изпитание.

    Какво ги мотивира да помагат на децата и младежите с увреждания?

    Аз мисля, че нашите ученици разбират, че са в привилегировано положение. Те имат родители, които ги напътстват и подрекпят, справят се добре финансово. Учениците вярват че ние – като човешки същества, трябва да поемем отговорност и да помогнем на хората, които не са в добро положение.

    Как се чувстват те в момента?

    Изморени (смее се). Мисля, че им е нужно време за да осъзнаят нещата, които видяха и почувстваха. Нужно им е време за да разберат. Аз вярвам, че някои от тях изградиха силна връзка с децата и младежите, показаха дълбоко разбиране към това, което се случва. Учениците са много удовлетворени от стореното, отвориха очите си за ситуацията в друга държава, в друга атмосфера.

    Какво е тяхното отношение към децата и младежите?

    Показват чувство на състрадателност, това е най-важното, което виждам. Говорят разпалено за децата, за промяната в техния живот, а това е нашата най-висша цел.

    Мислиш ли, че имаха достатъчно време за да изградят връзка помежду си?

    Интересно е, че учениците не говорят български език, но видяхме колко бързо се свързаха с децата и младежите. Комуникацията не е само чрез думи. Видях много невербална комуникация и това ме прави щастлив. На урока по танци, те се свързаха много добре и това преживяване е специално и за двете страни.

    Как тази връзка ще промени животите, както на доброволците така и на децата и младежите?

    Връзката между училището и фондация „Сийдър“ е много силна. Вярно е, че ние даряваме нашето време, състрадание, любов и пари на децата и младежите в семейните къщички, но това е двустранна връзка и ние не трябва да го забравяме. Нашите ученици получават много в замяна. Понякога не се сещаме, че те са твърде млади, едва на 13-14 години и в тази ситуация научават много за себе си. Проектът променя животи тук в България, но променя животи и в Швейцария, защото доброволците си тръгват с различно мислене. Те може би никога повече няма да работят с фондация „Сийдър“, но малка част от тях ще остане тук и те ще променят идеите си, за това кого искат да подкрепят, и какво искат да правят в бъдеще.

    Разкажи ни кои са най-вълнуващите моменти за децата и доброволците?

    Мисля, че урокът по танци отвори очите ни, защото дори най-срамежливите и резервирани ученици, се откриха и танцуваха с децата и младежите. Също така и онази най-първа сутрин, когато прекрачихме прага на най-първата къщичка. Тогава се срещнахме с деца и младежи, които не могат да говорят, да действат, да се движат или да отговарят по начина, който социалните норми определят за нормален. Това беше много силен и вдъхновяващ момент. Научихме как да чувстваме децата, как да се справяме с тях. Това не е комфортна и лесна ситуация, не е вълнуващ момент, но е много, много вдъхновяващ.

    Какво те кара да се гордееш?

    Доброволците не са възрастни хора, те самите са деца, но начинът по който се свързаха, начинът по който общуваха и работиха с децата с увреждания, е най-важното нещо за мен.

    С какви чувства напускаш това място?

    Това място винаги ме кара да се усмихвам, България ме кара да се усмихвам. България е невероятна страна, с невероятни хора и различна култура и е важно да запазим тази културна идентичност. Виждам надежда тук, надежда за местата, в които децата все още се нуждаят от помощ. Виждам надежда, че те също ще имат шанса да почувстват любовта, топлината и отдадеността.

    Дата: истории